Месец по-късно

Как тихичко си цъфнаха листата...

И така, гаджето ми е безработно, вече от около три седмици. Мисля, че за добро. Прекарахме една невероятна седмица заедно в края на март, в която се отдадохме само и единствено на нашата любов. Сега сме в процедура по търсене на нова работа - никак не е лесно. Първото интервю за работа беше повече от разочароващо, но съм оптимист, защото добрите мисли водят до добри дела. Все още изпитвам угризения, че го побутнах в тази посока, но го подкрепям във всичко, което прави. Включително и парично, колкото и докато се налага. "За първи път мога да разчитам на някого - каза ми- и знам, че някой ще ми подаде ръка, ако се спъна и падна."
Бях се размечтал тия дни. Представих си как ходя на работа и изкарвам шибаните пари, а гаджето ми се грижи за къщата (между другото, домакинството много добре му се отдава и обича да домакинства) и когато се връщам вкъщи със заплатата, с удоволствие му я давам, за да контролира разходите. И той почва да прави любимите си сметки - толкова за тока, толкова за този или онзи данък или за другите такси. Въпреки че знам, че това няма как да стане, мечтата много ми хареса.
Въобще как така аз като най-върл противник на обвързването станах толкова семейно привързан? Явно когато ти покажат някои неща, започваш да ги оценяваш. Аз като дете на разведени родители, никога не съм оценявал семейството като висша ценност. Винаги личният ми живот е бил над всичко. Сега чувствам, че поставям неговия живот на първо място. Какво по-хубаво от това да допринесеш за нечие щастие?
И един куриоз. Бяхме на косъм родителското тяло да ни регистрира на калъп. Все пак явно здравият разум надделя и бяхме тактично изчакани да се приведем в удобен за чуждо око вид. Засечката стана точно в момента на свършването, когато бяхме богато омазани с телесни течности. Какъв по-подходящ момент от този?
Кучето си лае, керванът си върви, а ние в очакване на Годо, гоним Михаля.