Оуен Уест е търговец, който е служил две години като пехотинец в Ирак. Статията му е публикувана на страницата за мнения на вестник "Ню Йорк Таймс". Със съкращения.
Ако президентът Барак Обама иска да изпълни обещанието си за разрешаване на гейовете да служат в армията, той трябва първо да прецени опитът на Бил Клинтън отпреди 16 години.
Аргументът на Клинтън беше за спазване на гражданските права на хомосексуалните. Военните обаче обръщаха внимание на това как ще се отрази присъствието ни на бойната готовност. Разпространяваха се видеоматериали, създадени от консервативни формирования, засягащи стила на живот на гейовете. Конгресът стигна до странен компромис - законът определяше хомосексуалността несъвместима с военната служба, но не забраняваше на гейове да служат като спазват политиката наречена "не питам - не казвай".
Урокът за Обама трябва да е, че тук става въпрос не за борба за права, а за бойна готовност. Моментът за търсене на промяна е удачен - държавата е във война от години и има нужда от най-талантливите си войници. Миналата година авторите на политиката "не питам - не казвай" тогавашният генерал Колин Пауъл и бившият сенаторът Сам Нън изказаха мнение, че тя трябва да се преразгледа.
Това е заобиколен начин да кажат, че са променили мненията си. Както и много от нас, които носеха униформи през 1993 година и които видяха как много от бойните им другари живеят в лъжа и хилядите отхвърлени, които бяха признали истината.
Още през 1948 при Хари Труман стана ясно, че най-добрата сила се ражда при размесване на обществено-икономическия спектър на войската. Сегрегацията на расите в американската армия продължава по-дълго отколкото в цивилния живот.
Военните продължават да вярват, че разнообразието води до силата, въпреки че по време на опита на Клинтън много от нас не искаха да сравняват това с расовото обединение на армията. Хомосексуалната заплаха за добрия ред и дисциплина е поведенческа, а не физиологична и поради това двата въпроса за расовата сегрегация и сексуалната такава нямат нищо общо.
Но и този аргумент е безсмислен. Хомосексуалните не застрашават сработването на армейските части. Много по-голям проблем са ксенофобски-настроените групи, които не искат да служат с различни от тях.
Политиката на Хари Труман от средата на миналия век е одобрявана само от 26 процента от американците. Предложението на Клинтън е подкрепяно през 1993 година от 44%. Това донякъде обяснява и приетите тогава закони.
Днес това одобрение е нараснало до 80%. И тъй като армията трябва да е отражение на ценностите на обществото, отмяната на забраната трябва да е много лесна днес.
Като допълнение, шестте години война избистриха приоритетите ни. Бойното поле има свои собствени ценности начело със смелостта. Сексуалната ориентация се класира някъде след музикалния вкус. Какво войникът е решил да върши у дома, когато не е на служба, обратно в родната страна, няма никакво отношение към боя. Месеци наред аз живях с други 12 американски войници на преден пост в Ирак. Там имаше само един душ над дупката, която играеше роля на канал. Но действителността на бойното поле е над предразсъдъците - никой там не се интересува от сексуална ориентация.
Повечето армейски служби са в кабинет и осигуряват нужното уединение. Дори в Ирак много от бойните ни сили бяха настанени удобно с отделни душове.
Изследване през 2006 година сред бойци от Ирак и Афганистан показа, че 72 процента нямат проблем в личните отношения с гейове. Данните показват, че няма никаква връзка между различната сексуалност на отделен войник и цялостната готовност на бойната част. От много по-голямо значение са способностите за водачество и добрата екипировка за постигане на целите.
Друг важен аргумент е набирането на войници. За да запълни свободните щатове армията наема едва един от пет кандидата. Причините за отхвърляне варират от лоша концентрация, затлъстяване, дори присъда за въоръжен грабеж. На пресконференция миналата есен началникът на службата по набиране на бойци зададе въпроса "Дали тези хора заслужават да получат възможността да служат на страната си?". Въпросът е правилен. Наемането на неспособен вместо доказан войник на базата на сексуална ориентация е безумие. Попитайте всеки командващ.
Все пак накрая трябва да отбележим фактът, който е от по-голямо значение от общественото мнение, моралът сред войската или запълването на щата. Армейският живот е форма на диктатура, а не на република. Армията е създадена да печели в битка. Стриктният й устав залага на реда и дисциплината.
Ако "не питам - не казвай" се промени, военните лидери ще осигурят мълчаливо одобрение. Това заяви председателят на съвместното командване адмирал Майк Мълен. Сработването зависи от водачеството. Войските ни ще последват командващите в битка, а те са опитни професионалисти, за които от значение е доколко боецът е полезен в битка и нищо друго.
“Don’t ask, don’t tell” не е просто заглавие на порно-филми с униформи. Поздрав на всички, които сме служили под знамената на родината.
Източник тук.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар