Остава споменът

и още нещото

След определен период от време вече не знаеш дали го обичаш. Знаеш всяка стъпка, дума и постъпка предварително. Не можеш да си обясниш как се стигна до тук. Всъщност какво остава на края?
Сценарият "Дай ми кукличките - вземи си парцалките" е повече от изтъркан. Какво трябва да се дели? Кърпите, вилиците или пък порно-филмите. О да, проблемът е с колата!
Положението с приятелите е по-сложно. Кой чия страна ще заеме? Сценарият "Между чука и наковалнята" не е най-приятният за околните. Но конкуренцията за всеки човек от съвместния живот е жестока.
След това осъзнаваш, че всъщност го обичаш. Все още го обичаш? След всичко, което си наговорихте? Всъщност въпросът е дали можеш да преглътнеш последните тежки моменти. Има ли втора възможност? В повечето случаи - не. Взаимният егоизъм просто не го позволява.
Снимките са много голям проблем. От тях те гледа точно неговата физиономия - лице, което искаш да забравиш. Всъщност той е навсякъде - миризмата му е по дрехите ти, четката му за зъби още е до твоята, снимката му е в портфейла ти (кой пък измисли, че любимите хора трябва да седят при парите?). Помниш ли още как те гледаше нощем? Как ти го гледаше, докато той спеше?
Какво остава накрая? Празнина. Усещащ споделеното време като загубено. Цял период от живота ти безвъзвратно е отлетял. А какво можеше да постигнеш за това време? Вече щеше да си на върха. Ти пак си на върха, но не можеш да го оцениш, защото няма кой да ти се възхищава. Останал си без подкрепата, която тайно си получавал не от кого да е, а от него.
Трябва да продължиш с живота си. Кой ще е следващият? Без да си разбрал, си попаднал в спиралата на "еднократното чукане". Прекарваш повече време в сайтовете за запознанства, отколкото с приятелите си. С всеки изминал ден увеличаваш бройката, но от това не ти става по-добре. Почваш да възприемаш себе си като "неспособният за връзка". Иначе не желаеш връзка, защото не знаеш кой ще е следващият, който ще ти разбие сърцето.
Ставаш мнителен. Виждаш само минусите на мъжете около себе си. Не оценяваш предимствата им, въпреки че си наясно, че те са много по-големи отколкото на бившия. Но той до такава степен е идеализиран, че никой не може да заеме мястото му.
Срещаш някого. За какво да му даваш "кредит на доверие"? Той да не е министър-председател. Пък и нямаш намерение да чакаш "800 дни" той да разкрие красотата в себе си. Ти я искаш сега на мига. Нищо, че "хубавите неща стават бавно". Оказва се, че си с промит мозък до такава степен, че ще ти е изключително трудно да продължиш живота си. И какво ти остава? Споменът! И нищо друго.

Лирическо отклонение. Не визирам пряко собственият си живот.